Децата на Отровата, познаваме ги всички,
във дрехи мръсни, треперещи във ъгъла,
пред църкви със ръка протегната, във магазини,
със глас насечен, със изкаляни обувки...

Досаден спътник от години детски,
познаваме ги и не ги познаваме,
те имат име, но сме го забравили,
когато срещнат ни, студени се озъбваме...

Какво ни искат и защо ни спират!
Нали са живи и нахранени с останки,
нали облечени са - със подхвърлени парцали,
нали на завет са в мизерните си стаи...

Децата на Отровата, седящи на тротоари,
сред котки смеят се, с парчета от играчки,
в кашон намерен търсят нещо, сочат някъде,
събират в пликове разхвърляни реклами...

Децата на Отровата, те тук са и ги няма,
не ходят на екскурзии, на гости не ги канят,
в плакати гледат брегове и палми,
те нямат телефони, не са били в чужбина...

Но ние сме спокойни и по гръб не падаме,
нали жените ни пакетчета събират,
нали ги пращат там по Коледата някъде,
нали лотарии и скъпи есемеси пускаме...

Децата на отровата, сами във мрачни нощи,
със страшни викове, сънуват страшни сънища,
но никой не се буди и никой не ги чува,
ръце вдървени впиват се в разкъсани възглавници...

Децата на Отровата...

за социалното стихо!...