Колата го остави и Милан реши да запали цигара, преди да влезе, прозорците на спалнята още светеха, разбира се, Хелена още не бе легнала и го чакаше... Настръхна от мисълта за мъката, която и бе причинил.. Само преди две вечери се радваха...Когато и каза, че го повишават и отиват в Любляна, в ресторанта прочетоха два пъти телеграмата ог другаря Кадрил...Това, че жена му бе изревнувала от факта, че Бранкович идва с него, бе само първото лошо нещо във вечерта...Хелена изплю камъчето още след първата чаша вино...Друг мъж, бе го застреляла право в сърцето, италианец, запознала се с него на екскурзията в Триест, която и подари на Великден...
Както винаги, Прохар, странният му приятел-лесничей, бе предвидил нещата...Бездетните жени бягат при друг мъж, последна надежда, му бе казал той, очаквай го...Прохар бе другото нещо в живота на Милан, което Хелена ненавиждаше...Твърдеше, че не е истински човек, че му го е пратил омразен магьосник...
И така, сега Милан седеше пред прага на собствената си къща, която само след дни щеше да напусне, в името на кариерата, на доброто на семейството, което щеше да рухне след дни, колко тъжно и колко смешно...
Но Милан бе решителен човек, реши да използва неприятната ситуация със задържането си в УДБА, за да разреши проблема със жена си...Да и каже, че е свободна, пък нека тя реши...Нямаше да я спира, пък кой знае, може би в Неапол, при въпросния Джовани, сред палми и портокали, щеше да намери щастието си...И най-вече...Да, най-вече това, което той не бе успял да и даде...
Да прави всичко по часовник, бе една от причините, бе едно от нещата, които ритаха с пълна сила Милан по пътя на успеха...Разговорът бе дълъг и мъчителен, малко жени биха били толкова директни като Хелена, но явно бе, че и тя бе чакала този разговор...Призна му, че притесненията и, че ще навреди на кариерата му, са я спирали досега...
-Това ли било...-Милан едва сдържаше сълзите си, не разбра как е легнал сам в хола...Едва дочака утрото, служебният автомобил летеше към планината, към селото на Прохар...Глътка въздух, слънцето блестеше над заскрежените поляни, някъде далеч вдясно пробяга сърна...
Пред очите му мина цялата история на запознаването му с Прохар, две запознанства в един ден, едното с призрак...Другото, с най-добрия  приятел, с живата мъдрост...Милан бе загубил рано баща си и Прохар запълни тази празнина...
Бе преди две години, миньорската стачка в Плъпско, поредното му спречкване с УДБА...Миньорите бяха отказали да работят, бяха им отказали пари за ремонт на стари забои и бе станала злополука, в знак на протест бяха блокирали мината...Естествено, удбашите бяха отцепили района и бяха успели вече да пребият няколко човека...Добре, че с Бранкович бяха бързи...Спомни си омразата в очите на агентите, стачка в социалистическа Югославия, срам пред света...
Едва ги убеди да го пуснат в мината, спомни си думите на Бранкович: "Затова ли дадохме два милиона жертви през войната, да се избиваме сега един друг..."
Милан успя да убеди ръководителите на стачката да спрат протеста, и сега му се струваше чудно как е успял, но не това бе най-чудното, докато вървеше към изхода със стачниците, го срещна сияйна сянка:
-Не бой се, Милане, само ти ме виждаш...-му каза сянката с тъжен и ехтящ глас. - Аз съм Комунизма, тук става нещо страшно...Ти си ми надеждата, не оставяй повече да се случват такива неща...
После изчезна, но Милан не можа да заспи дни наред...
На входа на мината ги чакаше началника на удбашите:
-Решен ли е проблема, другарю Кучел...
-Сега ще видиш ти проблем! - му викна Милан и го зашлеви през лицето, сред бурната радост и овации на миньорите...
На товарнта площадка, групата удбаши бе настръхнала, но не смееха да реагират, като капак на всичко сред тях се бе изтъпанчил висок старец с лесничейска униформа и лула, как бе минал кордона, до ден днешен се питаше Милан...Но най-страшното бе, че лесничеят му каза почти същите думи като Призрака на Комунизма:
-Само ти си ни надеждата, момче, само ти...

//////////////////////////////////////////////////////////////////

Прохар вече го чакаше пред малката си къщичка, димът от луната му се бе събрал и сгушил във въздуха - малко облаче:
-Знам всичко, Милане, за скандала с УДБА, за Хелена, ела вътре да се стоплиш, искам да ти разкажа нещо, пък ти реши какво ще бъде занапред...
Милан едва се спря да не потъне в нови загадки, и все пак, кой бе Прохар, дали не се бе запознал с два призрака в онзи далечен ден в мината...
Но мислено махна с ръка, който и да бе лесничея, той имаше нужда от него...Сякаш това му каза и глътката боровинково вино, пред камината бе топло и приятно...