Не му стигаше самотата и напрежението в тая чужда страна, та трябваше да срещне и лудата жена, очите и тъжни, и закачливи,сякаш го накараха да слезе от джипа, и то точно, когато Милан, младия му колега бе на път да му съобщи най-после лелеяната новина, връщаха го в родната Шумадия...

Тук нямаше гледачки, цигани почти нямаше, а и жените от църквите не излизаха, дето има една дума.

-Спаси света от немци и изедници, и мислиш, че няма вече ратаи,че няма вече кръв по челото...

Чак сега Бранкович осъзна, че е словенка, прекалено учени бяха думите и.

Какво искаш, жено?!-подвикна и той, загърбил я вече, толкова работа имаха в градския комитет, нямаше време за празни приказки.

-Виждам, че ти е мъчно за войната, друг такъв не съм виждала, е кат си толко смел, иди до реката да видиш самодивите що хора са поробили...

Ама че лудост?Самодиви...Но сякаш в душата му видя тая жена, макар и не ясно- не че за войната му бе мъчно, а мъката и ужаса не можеше да забрави...И страшните лица на немците, машини и сатани, спуснали се над родния му край.

Понякога се питаше дали го е страх от тях или просто не можеше да проумее безумието им...А и ракията тук не я биваше, и с нея не можеше да забрави страшните дни...

 

Не каза нищо на жената и се върна при Милан, прибраха се по тъмно в кабинета. Илона, младата машинописка, не си бе тръгнала и го гледаше странно.Дали бе научила новината?Чак сега Бранкович осъзна, че момичето ще му липсва... въобще за добро ли се връща в родния край, където само гробове на загинали другари и мъка ще го срещнат.Но все пак по изпитото му лице пробяга усмивка, ами кръшните певачки и песните по коситба, та и сестра му е там с двамата му племенника...Стегни се човече!

Така и не можа да заспи...Присъни му се реката, защо винаги го боляха ръцете, когато обръщаше камъните за риба, защо му се струваше, че сенки го гледат от вировете...Едва дочака сутринта и каза на Милан, че иска да се сбогува с другарите от ловната дружинка, над реката бе паднала мъгла и водата бе придошла...

Сигурно съм полудял, помисли си Бранкович, но смеха на гледачката го извади от мислите му, незнайно как бе дошла зад него...

-Та ти си полудял, сърбино!Пошегувах се с тебе, това е...

И тя продължи да се смее, сякаш да се стопли в тънките си дрехи.

Бранкович поклати глава, започна да я разпитва и макар, че тя не му каза нищо, той усети в гърба си сякаш хиляда забити ножа, сякаш всички уроки в планината му се бяха замотали из краката...Скоро се мръкна и гледачката си тръгна,но все пак изплю камъчето-мъртвешка китка, цвете от планината, само с него може да се доближи до реката и да види всичко.

 

Лесничея изтръпна като го попита за страшното цвете, но все пак му каза къде да го търси.Тревожно го гледаше и Илона, бе усетила колко е пребледнял и отнесен.Не знаеше какво да и каже, на другата сутрин по тъмно още бе в планината, по пътеките сърни и зайци го гледаха без страх, сякаш и те искаха да запомнят чужденеца, който скоро щеше да си тръгне.Сред гора от криви камъни, на поляна където и жаби не стъпваха, Бранкович намери цветето...Откъсна го лесно, но кожата му сякаш започна да гори...Така че той почти тичаше обратно до реката, планината бе опустяла и той застана сам пред страшната гледка...Видя кервани от черни сенки, влачеха воденични камъни и дънери към прозрачни,студени къщи...Зловещи пазачи размахваха камшици от змии и съскането се смесваше с риданията на пленниците, обезумял Бранкович започна да мята камъни-да убие палачите.Но те сякаш не го виждаха, не го усещаха и робите, залитащи из песъчливото дъно.

Мокър и измръзнал, Бранкович пак замръкна край реката, но някой сякаш му каза какво да направи, сякаш гледачката му го нашепна отнякъде или си спомни забравена от дете приказка...

 

Този път направо избяга от Милан, дори не погледна бюрото, затънало в служебна поща, пътеката сякаш го забавяше, сякаш искаше да го отклони от лудостта му.Но ето го пак до реката, нарочно обливащ се с вода да се разболее.Отровни гъби му помагат да заспи и да загори от треска. Не минава полунощ и реката се разтваря, хиляди ръце го поемат и давят в студената вода...

И ето Бранкович е сред хилядите омагьосани, измъчени жени, деца и старци, трябва да скъса вълшебния пояс и да изведе хората оттук,  дете със страшен белег му помага и всички заедно, разбиват кордона от пазачи.

Но радостта е кратка, другите са останали долу, нещо им е попречило да излязат.Сега вече и мъртвешката китка е изветряла и в реката нищо не се вижда...

Клетниците ще останат завинаги долу, но той поне ще сложи край на страданията им, ще взриви руслото на рекичката, ще загинат и робите ,и душманите.

 

И ето взривът е поставен, фитилът опънат .Ракията  го стопля,и унася, миг преди натисне детонатора той чува гласовете на Илона и Милан, които са се втурнали към него.

Докато успокоява разплаканото момиче, Бранкович дълго гледа към долината, огряна от утрото...