Да не съм се надявал, че ще бъде запазена такава душа, възможно е да бъде тотално анихилирана или подарена на “добрите”…Не било ясно дали такъв ум може да бъде обработен и сведен до таен агент…

Явно са се запили шефовете и не им се говори много…Приспивам с ласки моите момиченца и сядам в хола, пред очите ми минава отново досието на Георги…Английска гимназия, отличник, като студент по право е член на комунистическата младежка организация, после става анархист…Зачитам се пак в книжлето му, така ме грабва, че с него посрещам утрото на дивана…

———————

Моят човек ме чака на автогарата, усмихнат и красив, дали великите хора предчувстват смъртта си…Георги поне не, може би, защото е само на 29…Докато пътуваме, той споделя плановете си да пътешества на стоп из Европа, да види Париж, Виена, Берлин…

Вървим през обляната от лятна светлина гора, срещаме момичета, които ни махат…Питам приятеля ми дали си има гадже, имал, но го напуснала заради анархизма…Изплашила се…

Нормално…Предлагам да седнем в една беседка и да хапнем, при цялата си мизерия Георги е купил готови сандвичи от хипермаркета, трогва ме…

Продължаваме пътя си и кроим планове за революция, за освобождение на света…Предлагам да минем през една скала, откъдето се вижда града…Пусто е…Време за действие…

Помолвам Георги да ми изрецитира някой от стиховете си…Той започва, леко ръкомахайки, с лице към обвитата в смог столица...Докато слушам одата за обречения четник, неразбран и ранен,   слагам заглушителя на пистолета си…

Изчаквам млaдежа да свърши и да се обърне към мен…Реакцията му при насоченото дуло е странна, той започва да плаче…Питам го защо…Защото нямало да доживее революцията и да бъде полезен на народа…Чиста душа…

Напротив, приятелю, точно така може би ще си най-полезен…Изстрелвам целия пълнител…

Тръгвам замислен и оставям Георги да посрещне смъртта си, съвсем като неговите герои – на върха на планината, убит от предателски куршум…