Събота е! Едва пристъпваме с бастуни, с чинийки жито и сладки, към врати, на които отдавна не сме чукали...Вземи дете и кажи: "Бог да прости" за чичо Иван, за леля Мими, за баба Златка...Но аз не ги помня, дядо! Нищо, вземи си бонбончета, миличко... Но защо не се сещаме през останалата част от годината за съседите ни, много от които - безработни или болни, защо не им дадем тогава малко хляб, топла супа или поне да им кажем някоя добра дума...Защото днес, да, днес те са ни нужни, да изкупим с ритуално милосърдие изнасилен спомен за наши близки, а покрай тях и за нас самите...
Задушница, този празник на мрака, превъзхожда всички светски празници в мутиралото българско национално съзнание, векове тирания, религия и идеология са превили интелектуалния ни гръбнак...Накарали са ни да се радваме на черното, на скръбта, на фалшивата надежда за възкресение...Но къде бихме възкръснали, отново в призрачния маскарад...Отново в гробищния свят, сред черните кукли със забрадки...
Задушница, над мрачните тълпи изгрява ухиления православен призрак...Влизаме в тъмни църкви, кръстим се под икони, за които са позирали току-що заклани или сгърчени от чума лица, слушаме черковнославянски епилепсии в многогласна шизофрения, кандило отмерва и тамян овонява есенния ден...
И ето, настръхнала армия в черно, със шлемове-забрадки, майки, вдовици и момичета, стилни в траура си,те се втурват към гробовете и ги накичват с цветя, непрекъснато сноват, плевят, разриват пръст и листа с лопатки, подреждат...
Задушница - колко мило безумие...Колко мрачни съботи ще има още в живота ни, колко жито и вино над счупени маси, колко плач сред блясъка на кръстове и броеници...Колко оплаквачки, раздиращи тишината, колко клисари, помъкнали торби дарове...Колко лудост и болка, колко безсмислие...
"Бог да прости"...