Прохар бавно запали лулата си, из камината летеше весело пукане:
- И така, Милане, ето една приказка, с която ти ще трябва да се оправяш...Така е с големите хора, не им стигат земните ядове, но и приказки  трябва да поправят...
Сякаш черен балон се бе пукнал, откакто се бе карал в гората с удбашите, на кой свет си, Милане, попита се мислено за кой ли път...
Прохар се покашля и продължи:
- Било преди повече от хиляда години, немците се спуснали като ято орли на юг от Алпите...Току що поникнало сред поляните, словенското царство погинало в единствена битка...Последният крал Твърдко бил пленен от чужденците и затворен на дъното на езерото Плавце...Заедно с жените, слугите и наложниците си...
Немците събрали всички останали живи словенци в един дол - изплашени и окъсани, мъже и жени, деца и старци...В началото решили да ги избият, но после се сетили за плячкосания лен и коноп, който карали с коли и бързо щял да изгние във влагата...
Казали на пленниците, че ако за една неделя изтъкат дрехи и платна от лена и конопа, ще ги оставят живи...Ден и нощ работили клетниците и накрая успели...И се спасили...
Оттогава ни е такава съдбата, с труд от смъртта да бягаме, в чужда власт да забогатяваме...Слаби сме в битка и сме малко...
Милан стана и запали цигара до прозореца, знаеше, че след такива приказки, Прохар ще каже нещо страшно, много по-страшно и от приказката даже:
Прохар го гледаше и с възхищение, и с явна тревога:
- Докато работех още, Плавце беше в района на лесничейството ми...Страшно място е това, понякога се чува тътен от водата, рибари прибират въдици и бягат, овчари с месеци не минават със стадата си близко до брега...
Но и още по-страшно ще става...Защото...
Тук Прохар помълча малко, явно най-важното идеше:
- Защото Словения скоро ще е свободна, Милане...Щем не щем, бързо бягаме и надбягахме останалата Югославия...Не ни е мястото вече там, сред хора от паланки и села с джамии...На друго място сме тръгнали...
- Боже...- ,каква въртележка се бе завъртяла, "Искахте свобода, те ви сега свобода", би казал Бранкович, ако бе тук...
- Да, Милане, Словения свободна...И Крал Твърдко отново ще иска властта си, и ти ще трябва да застанеш против него...Такаа...Това едното...Слушай сега второто...
Неусетно развълнуваните мъже бяха излезли навън, бе заваляло и снегът бе покрил стъпките до колата:
- Знаеш ли какво е УДБА, Милане...Чудовище, създадено от войната, с бой, мъка и кръв се храни...А ти се биеш с него, и като се биеш го храниш и то по-силно става...Остави го да е гладно и губи сила,да се стопи, та да остане само в документи и архиви...
Да бе мислил два живота, нямаше да го каже като Прохар, планина му падна от плещите...И сякаш крила му поникнаха, но оставаше една мъка...
- Ами Хелена...-каза замислено Милан, студена и твърда, жена му сигурно вече подреждаше багажа си на леглото в спалнята, дантели и шалове, снимки и шапки...
-Ех, момче, само странни и тъжни неща ще ти кажа днес...Много скоро ти ще водиш тая страна, жива жена няма да издържи до тебе, като огън ще гориш...И на Твърдко половината му наложници били русалки, но казват, че хем страшна, хем хубава била такава любов...И Хелена няма да е добре в странство, но не я чакай повече...
-Значи и деца няма да имам, -пред Прохар нямаше защо да крие сълзи...
- Как няма да имаш, Милане, всички деца в Словения ще са ти деца, много грижа ще имаш...И ще си добър баща, сигурен съм...
Умислен, не си спомни дори как се е разделил с лесничея, палави зайци се надбягваха с колата, някъде високо се виеха орли, идваше зимна вечер...