Подтискам страха си и гледам трасето ни, котки, които ми изглеждат гигантски, ме гледат със стъклени очи, някои дори замахват с лапа, къде ти, но да опитат все пак…Цветя, със застинала роса по цветовете и капки, които сега биха ме заситили за цял ден…

Някога мечтаех да съм малък, ето че животът ни смачка и смали…

Е какво толкова, изпълнил е мечтите ви…Би казал някой заядливко…

Мерси от такова смаляване…

—————–

Въобще не се учудвам, че виждам още джуджета, в кутии от кукли или шоколадови бонбони…Цели градове от метаморфозирани хора…

Как ли са оцелели, когато и котките, и гълъбите стават мамути и динозаври след смяната на мащаба…

Еми някак си, факт е, че ги виждам…Те също, но не се учудват: още един смалил се новодошъл…