Както и предполагаше, беше готова, с два куфара пред краката и две ясни сини очи, с които го прегръщаше, нямаше сълзи, къде ти...
- Милане, искам да се разходим по реката, до нашата върба...Да ти кажа някои работи...
Навън нощта бе паднала, снегът скърцаше под краката...Замръзнала бе и река Плитава, денем децата дори се пързаляха по леда, сега прелитаха сови и прилепи, но някъде далече, напред, встрани, долу...
- Да не изпуснеш влака, - Милан се чудеше какво да каже, нощна разходка, нощно прощаване...
На малко мостче, по което минаваха често ръка за ръка, Хелена спря и го погледна замислено:
- Майка ми казваше, всичко харесвам в Милан, само дето всички врати му се отварят така бързо, не ми харесва...А не само не ми харесва, но е и странно...Като че ли дух невидим го води  и рита всичко пред него...
Думите и се смесваха с парата от устните, косата и бе златна и през нощта, хубавица...
- В началото ме беше страх, жена да не е...Но то по-страшно било...Партия, народ, държава...Най-страшните съпернички...Най-красиви, най-зли...И са до гроб...
Какво да и каже, продължиха напред, бяла котка гонеше черна и като че ли въобще не ги видяха...Ето я и тяхната върба, цялата в лед, рошава и заспала...Тук я беше целунал за първи път...
- И тъй, Милане, тук се събрахме, тук се разделяме...Тук полетях, тук ще запълзя сега, към чужда държава, към друг мъж...
Дали чакаше да и предложи да спре, не беше от тия...Словенка от камък, кукла от стомана...
- Искам да си щастлива, - каза сега Милан, - с мен отдавна не си...
- Да, не съм...
На връщане, не казаха нищо, ни дума, ни сълза, ни поглед...Така беше и в колата, така беше и на гарата...Нощният влак Марибор-Любляна...после Любляна-Триест...После Италия...Сбогом, Хелена....

-----------------------

Каквото беше останало от нощта, като че ли всичко попи...Лоша нощ, добра нощ...В партийния комитет им бяха устроили изпращане с Бранкович, трябваше да представи и наследника си, Франце Попец...Истински втори Милан, бивш железничар, като влак напред тича, спиране няма...Може би щяха и да ударят по някоя чашка...Затова Милан си приготви багажа и го натовари в колата, не му се мислеше сега за къщата, откакто си отиде майка му, все по-малко я мислеше, а сега без Хелена...Съвсем...
Дори не се обърна да види за последно родната си къща, студен вятър го бе завял, замръзнал го бе целия...Бранкович го чакаше и той с куфари пред квартирата си, това, че се беше сресал и парфюмирал, не можеше да скрие, че се е почнал от сутринта...
- Хайде, Милане, потегляме, ти към слава, аз на юг, по-близко до родината ми...- Без да се смущава, Бранкович запя поредната си партизанска песен, четници и пушки затънцуваха покрай зимния път, хубаво пееше дивия сърбин, а и това не бяха песни, а жива болка и кръв...
В комитета буквално ги извадиха от колата, бяха пуснали високо музика по радиото...Някои дори бяха вече с чаши и потропваха с крак...
- Здравейте, другарю Кучел, на добър час, другари...Елате да се снимаме, другарю Бранкович...
В залата, кой седнал, кой прав...Овации, нямаше за къде да се бави, на трибуната го чакаше Франце, радостен и щастлив, как иначе да бъде...
Милан хвърли палтото на първия видян стол и започна направо, като гръм от ясно небе, както правеше всичко:
-Другари, дойде време да се разделим, но това не е раздяла, Вие сте в сърцата ни...Марибор ще нося със себе си и неговите проблеми...
Колко лица, колко спомени, колко насълзени очи...Колко вдигнати чаши...
- Дойдохме в изпепелена земя, кой от фронта, кой от училище, кой от партизански землянки...Огледайте се сега и вижте нашата Словения, цъфнала градина...Това всичко с ръце направихме, на гръб изнесохме...Любляна е горда с нас, Белгарад трепери от радост като се чуе Словения...Така че нека да не тъжим, заедно сме в победата...
-Бранкович, Бранкович!!!- започнаха да скандират присъстващите, на сърбин покана му не трябва:
- Другари, кажете ми как да тръгна, толкова крушева ракия неизпита, толкова жени неощипани, как да ви напусна...
Бурен смях и наздравици...
- Но трябва...Без мене Милан със всичко що носи фуражка ще се сбие, трябва му куче да го варди и от огън да го вади...
На пет ракии и това беше дълга реч, Бранкович седна, пееше му се, личеше си...
Милан пак стана и прегърнал Франце през рамо, продължи:
- В добри ръце ви оставям, другарят Попец ми е в сърце, той ще довърши започнатото, а то е много...Досега ходехте, но с него ще полетите...И най-важното, чуйте ме добре...Който с каквато грижа да дойде в Любляна, вратите ми са отворени...
Думата взе Франце, по-сдържан от Бранкович и Милан, но не по-малко твърд, неусетно преминаха към банкета, Бранкович се разигра като луд, красиви колежки  им хвърляха погледи зад чаши, зад завеси...Всичко от хубаво по-хубаво, в късния следобед потеглиха, Милан помоли шофьора да ги кара до Любляна, бе пил и бе опасно да кара...
Слънцето почти се беше скрило из планините, проблясваше все пак през борове и в рекички, сърни ги гледаха от хълмове и поляни, по някое време заваля, но за малко...
Мръкна се, Бранкович започна да дава признаци на живот на задната седалка, пак запя, носеше шише с вода и това го пооживи...Запя и шофьора, две самотни души на комунисти...Третата мълчеше, не му се пееше на Милан, но не бе и тъжен...Колко ли песни изпяха докато се показа столицата, битки се биеха, глави падаха...
Но ето ги новите къщи и  улици, ето ги плакатите с радостни работници и селяни, ето ги новите улични лампи...Здравей, Любляна...