Колко изменено е всичко тук…Построили са нови блокове, някои според мен въобще не са върху здрав постамент…Зад постройките са нахвърляли грозни гаражни клетки, около които се мотаят мърляви кучета и котки…

Тъжна гледка, тук бяха зелените поляни на детството ни, Обетованата земя, където играехме на индианци, където понякога идваха дори и групи момичета под претекста, че се карат за нещо…Всъщност неосъзнат детски флирт и закачка…

Пътеките са изровени, на места потъваме в кал…

Малко преди разрушения бараж за тръбите, виждаме останки от някогашни къщи…Тук още живееха хора, докато бяхме деца…

Дрогиран циганин излиза от съборетина, в която не бих повярвал, че живеят дори и кучета…В началото е агресивен, защото му приличам на внука на един от собствениците…И наистина е така, често са ми казвали, че си приличаме с Кънчо, често идвахме тук при дядо му, който ни черпеше с мед или плодове от двора…

Историята е ясна, самонастанили са се ромите, както по много други места…

След като успокояваме циганина, му предлагаме да дойде с нас срещу десет лева, той приема охотно…

——————————

Надали сме постигали нещо по-лесно в живота си, баражът е разрушен, от него са останали само дъските на дървената част, метала и телта отдавна са изнесени…

Дори и реката изглежда жалка и смачкана, между разхвърляни тенекии и смити тухли…

През разхвърляни дюшеци, спринцовки и парцали, стигаме до останките от цеха…Вратите са изкъртени, пред нас пробягват котки или плъхове, не виждаме добре, сумрачно е…

Мечтаните “матовци” са пред нас, на купчини…Никой не се е интересувал от тях десетки години…

А те са били в сънищата ни…