От месеци напредвам в подземията под сатанизираната църква...В тъмнината придобих самочувствие и сила...Нося със себе си свещници или факли, останали в ръцете на скелети или намерени на ритуални маси...Враговете ми вече не са основния проблем, сами или на отреди, понякога те бягат още от блясъка на бронята, от гледката на страшната ми брадва...
Векове хиляди ръце са дълбали лабиринта, вместо да работят под слънцето и да градят, тълпи от хора са отивали надолу - пленници, спечелващи още малко живот чрез копане, богомолци, убедени от монаси и жреци, че така ще спасят душите си...Страшен е този свят и макар и разпадащ се и  изгнил, той ще ме надживее...Дали не е смешен този мой поход, как ще се върна горе...В света на панаирите, жътвите и свенливите моми до оградите...
Иначе целия съм окичен с трофеи - убих Касапина, окичил цялата си работилница  с крайниците на жертвите си, в странично подземие намерих духа на полуделия крал Леорик и брадвата ми му даде покой...Надолу, продължавам все по-надолу, победител, но доколко ще бъде трайно всичко това, дали пък още утре кошмарът няма да се самовъзпроизведе отново...
Спя в разрушени олтари, понякога се свирам в сандъци и спя направо върху златото...Колко богатства има тук, когато разкажа за тях горе, стотици мои съселяни ще се затичат насам с чували, но дали ще се върна някога под слънцето....
В събуждане, което по навик определям като утро, намирам входа към поредния етаж...Сенки в източни шлемове се опитват да ме спрат, превръщам ги в облак кристална прах, една фигура е застанала по-настрани. Вдигайки брадвата, чувам призрачен глас: "Моля те, не ме наранявай. Аз бях Лакданън. Образец на храброст и вярност към краля, бях негов стражник. Когато Леорик полудя и започна да избива поданиците си, с другите войници решихме да го убием. Не беше трудно, но оттогава душата ми не може да намери покой. Знам, че някъде в подземието има еликсир, който би ми помогнал да спася душата си".
Разбирам, че трябва да забавя мисията си, за първи виждам път човешко същество, макар и дух, тук...Ще му помогна, каквото и да ми коства, но къде е еликсира...Скитам се дни и седмици, понякога се връщам при Лакданън, отнесеният му глас е неизменен: "Ти не си намерил еликсира? Сега душата ми ще е загубена завинаги"
Най-после, от ръцете на мъртва харпия измъквам сребърен флакон, решавам да го покажа на прокълнатия ми приятел: "Ти го намери. Сега мога спокойно да умра. Не прави моята грешка, братко. Дръж душата си винаги по пътя на светлината! Вземи това, то ще ти помогне, когато слизаш надолу..."
Преди да му кажа сбогом, Лакданън се разпада и изчезва, но все пак ме е дарил с вълшебния си шлем, накичен с метални цветя и змии...Магическият предмет блести и осветява срутената стая...Да вървя по пътя на светлината, хубаво пожелание в тъмното подземие, но нямам време да мисля, нови сенки застават на пътя ми, все по-силни по пътя ми надолу...Няма връщане...